Разказ
автор: Валери Пелтеков

Всичко тръгна от една малка кръчма в Банско, където с Анди и Борис се бяхме събрали скоро след фрирайд състезанието на Тодорка през март 2013. Емоциите от всичко случило се през онези дни, кои хубави, кои неприятни, все още бяха пресни за всички. Някак си естествено умът ми се въртеше около нещо, за което и преди сме се замисляли: „Добре, не може ли да си направим едно райдърско състезание? Да се съберем хората, които имат желание да карат фрирайд, без съдии, без наградни фондове, без цялата строгост и сериозност. Просто да караме заедно и накрая сами да изберем най-добрите спускания за деня.“ Обменихме някакви бегли идеи как би могло да се случи нещо такова. После ракията и бирата смениха посоката на разговора. Чак година по-късно отново се възроди тази идея. Може би на фона на нищо случващото се на родната фрирайд сцена през 2014 или може би просто, защото беше назрял момента. Пак се събрахме тримата и този път взехме решение, че ще опитаме да направим нещо като „райдърска среща“. Промяната беше, че искахме мястото да е извън курорта, вътре в планината. Както каза Анди: „Всеки да заслужи завоите си.“ Идеите почнаха да валят. Free Slope Style беше името, което получих в мейл от Анди – идея да се вкара фристайл елемент. Беккънтри склон с предварително подготвени кикъри, донякъде вдъхновено от Swatch Skier’s Cup. Страхотна иновативна концепция, която веднага ни плени. Ники Малкия беше първото име, което излезе в главите ни след това. Самият той естествено веднага грабна идеята и впоследствие вложи целия си ентусиазъм, енергия и креативност, за да се създаде едно уникално слоупстайл трасе в средата на Пирин. Локацията за срещата някак си естествено отиваше към един район – Дончовите Караули. И по-точно северния склон над Рибно езеро, който заедно с Борис, Вичо и Елена проучихме и карахме в един от много малкото хубави дни през сезона. Много разнообразен стръмен склон, пълен с малки улеи, спайнове и скали, където реално няма лесни линии. Още повече подсилено от факта, че мястото е много „сляпо“, заставайки над него и ориентацията е трудна. Знаейки това, Борис се зае с нелеката задача да маркира с флагове ключови точки по склона, от които тръгват възможни линии и впоследствие да обясни на всички участници характерните особености и опасности на целия склон. И ако карачите сами искахме да се оценяваме, трябваше да измислим как. Тъй като е физически невъзможно всеки участник да има пряка видимост към спускащият се, единственото логично решение беше ръновете да се заснемат и впоследствие да се прожектират пред всички. С тази задача се заеха Вичо Троянов и Манол Чалъков. За самото оценяване си направих труда да прочета и преведа голяма част от Judge Manual–a на Freeride World Tour, който впоследствие да представим на участниците. Искахме хората да се поставят в обувките на един съдия и да им покажем поне основните критерии, които се гледат в съвременните фрирайд надпревари, като по този начин да се повиши обективността, без да навлизаме прекалено сериозно в сферата. Направихме съдийски листове, сходни с тези, които ползват съдиите на Тура, на които всеки участник щеше да отбележи най-добрите спускания според него. Сигурността естествено беше най-важната част. Достатъчно трудно е да осигуриш безопасността на фрирайд състезание, провеждащо се непосредствено до курорт, но да направиш същото вътре в планината е неимоверно по-сложно и трудоемко. Краси Стоянов, всичките момчета от Екип Сигурност и медицинските лица, които се заеха с тази изключително отговорна задача заслужават само адмирации за работата, която свършиха, в голяма част на чист ентусиазъм и упорство. Всички участници бяха предупредени още в началото, че една спасителна операция ще бъде много сложна и може да се проточи във времето. За нас беше важно всеки да кара без да се пресилва и да поема рискове, които иначе не би поел. Атмосферата вътре в планината е много по-различна от тази във и около курорта. Карането там е свързано с много повече обективни фактори и опасности и това трябва да е водещото за участниците на подобна среща. И така нещата се задвижиха и почнаха да се случват. През цялата логистика с настаняването, конференцията, транспортирането, изнасянето на багажа и нощуването. Стартирането на състезателите и ръновете. Ръчно изработените дървени трофеи, организацията със заснемането. Прожектирането, оценяването, смятането на гласовете. Награждаването. От всичките нерви, които хвърлих нещата, които съм запомнил с усмивка са: Първият път, когато видях Слоуп Стайл трасето, огрято от слънцето и недокоснато и не можах да повярвам, че това се случва в България. Малките машинки, които дойдоха на срещата. Мони Павлов на 14 години който взе третото място в Мъже Фрирайд и който приземи може би най-големия дроп през двата дни. Малкия Бобо, Дарина, Неда, Влади Глушков, който не успя да кара заради стара контузия. Фактът че всички те бяха там те оставя с добро усещане за нещата, които предстоят за спорта, който обичаме..

Вторият фрирайд рън на Борис, който изрисува една технична и некарана линия до финалния скок, който се оказа прекалено голям, за да успее да приземи на твърдия сняг. Как хората, които останаха до късно вечерта в неделя, се забавляваха и смееха, докато гледаха спусканията и се оценяваха взаимно. Без напрежение, без сметки и претенции. Изобщо фактът, че цялата атмосфера по време на Дончо Кани беше без напрежение, пълна с усмиханти хора, които просто караха и се забавляваха.
Няколкото завоя, които успях да направя последния ден с прясно скъсана кръстна връзка, когато събирайки флаговете останах последния човек на склона.

Жоро, Ники, Роси, Сашо и всички, които ме върнаха да остана в хижата вечерта.Фиката, който възкръсна на хижа Вихрен.
Благодарности на Алекс, без която нямаше да издържа. Дончо Кани се осъществи с енергията, труда и помощта на много хора. Всичко беше нещо напълно ново за всички и пълно с много импровизации. Но идеята, движещата сила през цялото време бе да се съберем и да покараме в една свободна атмосфера, което е част от същността на свободните ски и сноуборд.